живееше отдавна
един странен мъж
който винаги носеше шапка
и беше усмихнат.
посрещаше всеки изгрев
седейки на прозореца
и си пееше
някаква весела
песничка.
не беше знатна особа.
просто
обикновен човек
с боси мечти
охлузени пети
и малко
набръчкана усмивка,
която слагаше само в
краен случай.
винаги търсеше правилното решение
и рядко се излизаше на
глава с него.
обичаше птиците
като свои сестри
и им поднасяше в шепите си
трохи от сух хляб.
той винаги знаеше как
да накара вятъра да му посвири
и слънцето да му се усмихва
с облещени лъчи от
злато.
ходеше рошав,
небръснат, с изгризани нокти,
но имаше топло сърце.
сиромашко.
когато завалеше дъжд,
човекът с боси мечти
държеше капките
в очите си
и ги караше да танцуват по
лицето му.
но никога не свеждаше глава,
за да покаже
тъжната си страна.
нали ви казвам!
на босо се усмихваше.

---

НАИСТИНА КРАСИВО...И МОЖЕ БИ МАЛКО РЕАЛНО...

ОБИЧАМ ДЪЖДА - НЕ СЕ НАЛАГА АЗ ДА ПЛАЧА...

по-скоро
когато вали
само прикрива сълзите.
не смятам,
че може да плаче
вместо нас,
но да се излива
като плач - да,
това го може.

:))